Системната научна работа в българската етнография започва в следосвобожденска България с основаването на т. Нар. „Министерски сборник”, издаван от Министерството на народното просвещение от 1889 г. Сборникът е замислен да бъде медия на етнографите. Големият обем на това издание, 40-50 печатни коли и големия формат дават възможност да се обнародват обширни студии и огромно количество материали. Ив. Д. Шишманов, редактор, допринася изключително много, за да бъде изданието на високо научно равнище. Като пръв организатор на българската етнография в много отношения Ив. Шишманов едва в последните години на живота си осъществява идеята да се основе етнографско дружества. Това се случва през 1925 г. Със създаването на Българско етнографско общество, на което Шишманов става председател.

            Скоро след „Министерски сборник” започва издаването на голям брой списания, засягащи етнографски въпроси.

            Заслужил събирач на фолклор през първите десетилетия след Освобождението е Илия Р. Блъсков, който записва и обнародва свои проучвания главно в издавани от него брошурки с общо заглавие „Градина”, „Ред книжки за народа”, „Календарчета” и др.

            Петър Любенов е самоук описвач на обичаи в Кюстендилско. Издава своите материали в няколко книги.

            На по-високо равнище е събирачеството на Серафим Боянов. През 1883 г. Той записва много песни от Разложко и част от тях издава в книжката „Сборник от български народни песни”, кн. 1 (1884 г.)

            С имената на Ц. Гинчев, Д. Маринов, П.Р. Славейков, К. Шапкарев, Ил. Блъсков и др. Патриотичният романтизъм в българската фолклористика навлиза в периода на научно разработената българска етнография.

            На научно равнище етнографските изследвания след Освобождението се издигат от академични учени, на първо място сред които заема Марин Дринов. През 1870 г. Той пише в браилското Периодическо списание студията 4За новобългарското азбуке”, в която разяснява необходимостта фолклорът да бъде записван вярно и точно. Характерни за фолклорните интереси на Дринов са проучванията му “Намаляване на силата на Крали Марко”.

Марин Дринав има заслуга за българската и южнославянската етнография с капиталните си трудове относно заселването на славяните на Балканския полуостров и състоянието на Византия през Х. век.

Един от строителите на българската историография и на етнографията е Константин Иречен, прежки и виенски професор, който пребивава в България като висш чиновник и министър на просветата през 1879-1884 г. Той през 1881 г. Възстановява Българското книжовно дружество в София и първото след Освобождението “Упътване за събиране на географски и археологически материали”.В многобройни отделно издадени статии той изяснява въпроси около демографски раздвижвания в страната.

            Иван Шишманов има голяма голямата заслуга да е инициатор и редактор на „Министерски сборник”. Той въвежда в България сравнителен метод за фолклорни проучвания.Ценни за българската етногрфия са трудовете му за Българското възраждане, тъй като развитието на етнографията есвързано неделимо с него.

            Други големи етнолози в България са Димитър Матов , Атанас Илиев, Васил Кънчов, Михаил Драгоманов, Йордан Иванов, Антон Стоилов и др.