Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2011 01:37 - ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
Автор: gsgbg Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3216 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 03.07.2011 01:40


imageХРИСТО СМИРНЕНСКИ
ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА


Може би все още тази приказка
не е разбрана и всеки тича да се
катери по стълбата.


 

  -  Кой си ти? - попита го Дяволът...

 

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

 

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

 

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

 

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

 

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

 

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

 

Дяволът се усмихна:

 

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

 

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

 

Дяволът пак се усмихна:

 

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

 

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

 

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

 

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

 

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

 

Момъкът спря и се вслуша:

 

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

 

Дяволът пак го спря:

 

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

 

Момъкът отчаяно махна ръка.

 

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

 

Дяволът:

 

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

 

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

 

- Виж голите им кървави меса.

 

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

 

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

 

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

 

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

 

Момъкът махна ръка:

 

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

 

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

 

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

 

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

 

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
    - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

 

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

 

- Да бъде! Вземи ги!

 

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

 

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

 

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

 



Гласувай:
4



1. zabavnata - Тъжни истини!
03.07.2011 08:58
"...стоновете бяха вече химни."

Да..."Кой си ти?"
Всеки да отговаря пред съвестта си и дано не се уплаши от отговорите!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gsgbg
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1157738
Постинги: 427
Коментари: 228
Гласове: 595